Представете си, че навършвате пълнолетие и получавате само едно нещо: свободата. Без дом, без семейство, без никой, на когото да се обадите. Точно това се случва всяка година със стотици младежи в България, отраснали в институционална грижа — в домове, центрове от семеен тип или приемни семейства. На 18 им казват „поздравления“ и затварят вратата.
Колко са те
В момента около 2 970 деца и младежи са настанени в резидентни услуги — центрове от семеен тип, защитени и преходни жилища. Близо 3 800 деца се отглеждат от роднини или близки, а около 1 500 живеят в приемни семейства.[1] По данни на Социалното министерство само за 2024 г. 450 деца са напуснали тези центрове.[2] За същата година в центровете за настаняване са изоставени близо 500 нови деца.[2]
Няма план, няма политика
В България не съществува държавна политика по отношение на младежите, напускащи институционалната грижа. Единствено се предвижда изработването на план при напускане, което на практика означава среща между социален работник и младежа за попълване на шаблон.[3]
С други думи — един разговор и един лист хартия. След това — сам.
Всяка година около абитуриентските балове дискусиите се въртят около въпроса дали тези младежи са подготвени за живота. И всяка година отговорът е един и същ — не са подготвени.[4]
Къде живеят
Повечето нямат дом, към който да се върнат. Преходните жилища предлагат временно убежище — до две години — в които младежите могат да опитат да започнат работа и да завършат образование. По данни от държавата обаче за цялата минала година в подобни преходни жилища са настанени едва 86 младежи в цялата страна.[2] Всички останали са сами.
Мнозина се връщат при биологичните си родители, дори когато точно тези родители са причината да са израснали в институция. Не от обич — а защото нямат друг избор.
Официална дефиниция за бездомност в България беше въведена едва през 2018 г., а бездомните млади хора на практика остават невидими за държавните политики.[5]
Образование — лукс, който малцина си позволяват
Продължаването на образованието след 18 е изключение, не правило. Тези младежи са определени като високорискова група по отношение на отпадане от училище и реализация на пазара на труда.[4] Когато основният ти проблем е покривът над главата и храната за утре, университетът изглежда недостижимо далеч.
Държавата предлага облекчени условия за кандидатстване, но без жилище, без финансова или семейна подкрепа, малцина успяват да се задържат дори когато са приети.
Помагат на родителите, които не са ги отгледали
Един от най-болезнените и слабо говорени феномени е следният: значителна част от младежите, напуснали институционалната грижа, финансово подкрепят биологичните си родители — хората, чиято невъзможност или нежелание да се грижат за тях е причинила всичко това. Вземат назаеми, работят на две места, изпращат пари. Не защото са наивни. А защото имат семейство, което ги търси — и не могат да откажат усещането да бъдат нужни на някого.
Кръстопът: проституция или пекарна
„Много малка част от младежите се справят сами. Просто не е възможно. Това е кръстопътят, когато един младеж решава — аз ще проституирам ли, или ще работя в пекарна. Аз ще си залагам ли вещите, ще крада ли“, казва Теодора Колева от Фондация за социална промяна и включване.[2]
В почти всички аналитични доклади, свързани с насилие, зависимости, проституция и трафик на хора, младежите, напускащи държавната грижа, са посочени като една от най-рисковите групи.[4] Когато израснеш без модел за безопасна връзка, без умение да разпознаеш манипулацията, без мрежа от хора, на които да разчиташ — ставаш лесна плячка.
Институционалната култура в голяма степен се е прехвърлила в новите услуги — децата продължават да се приемат като аутсайдери, да нямат социални умения и да не се подготвят за живота след напускане на държавната грижа.[4]
Всяка година в България около 5 000 деца са разследвани за извършени престъпления, а около 200 са настанени в затворени институции.[6] Децата, израснали без семейна грижа и без подкрепа след 18, са сред тези, за които рискът е най-висок.
Има и истории на успех
Не всички истории завършват зле. Вълко е един от младежите, прекарал години в институционална грижа и намерил пътя си след преходно жилище. Днес е на 30 години. „Имам работа, имам собствено жилище, имам две прекрасни дечица — близначки, имам съпруга“, разказва той.[2] Историите като неговата обаче са изключение — и стават възможни само когато има реална подкрепа след 18.
Какво трябва да се промени
Напредъкът в деинституционализацията е впечатляващ — от 2000 до 2017 г. България намали броя на децата в институции с над 75%.[7] Но страната не изгради мост към независимия живот.
Нужни са: жилища с подкрепа след 18, менторски програми, финансова грамотност, психологическа помощ и — преди всичко — хора, на които тези млади хора могат да се обадят, когато нещата се объркат.
Защото въпросът не е само дали системата ги е „отгледала“. Въпросът е дали ги е подготвила да живеят.
Източници
Хората.орг / УНИЦЕФ България — Извеждането на децата от институциите е към финал. Готови ли сме за следващия етап?, ноември 2025. horata.org
bTV Новините — От дома за деца без родители: Какво се случва с тях, когато навършат 18 г.?, януари 2025. btvnovinite.bg
Better Care Network — Bulgaria: Child Care System Profile. bettercarenetwork.org
Know-how Centre, НБУ — За младежите, на които предстои да напуснат институционалната грижа и политиката към тях, февруари 2021. knowhowcentre.nbu.bg
European Social Policy Network / European Commission — National strategies to fight homelessness and housing exclusion: Bulgaria. ec.europa.eu
UNICEF Bulgaria — The situation of children in Bulgaria. unicef.org/bulgaria
Национална мрежа за децата — Над 2.7 млн. деца по света живеят в социални домове. nmd.bg